Първенецът на Европа, кавказ и Русия - вр. Елбрус (5642 м н. в.)

Първенецът на Европа, кавказ и Русия - вр. Елбрус (5642 м н. в.)

 

   Въведение

    Елбрус е моя детска мечта! За първи път чух за него като бях в 3-ти клас. По-голямата ми сестра учеха по география за Европа. В учебника имаше снимка на вр. Елбрус с невероятно красив ледник до него. На всичкото отгоре снимката беше цветна! Голямо щастие за времето си! Бях съвсем малък и не изучавахме все още географията като отделен предмет. Имахме природознание и родинознание, но географията ми беше супер интересна. Тъй като учебника на сестра ми се оказа твърде постен за моите интереси, това ме накара да посетя училищната библиотека. Четивото, което отговори на моите очаквания бе книгата „Какво знаем за … континентите“. Това за времето си беше кратка, но супер интересна енциклопедия. Преди да я върна в училищната библиотека я бях прочел цели 2 пъти. Да, тогава нямаше интернет и книгите бяха всичко за моето поколение. Това бе моят прозорец към света. Най-интересни ми бяха вулканите, като най-силно ме впечатли вулканът Етна на о. Сицилия в Средиземно море. Оказа се обаче, че едни от най-високите и интересни планински върхове, даже и континентални първенци също са вулкани или загаснали такива. Най-интересни ми бяха планината Килиманджаро в Африка и вр. Елбрус в Кавказ. Така се родиха и моите мечти – един ден да посетя вулканът Етна, Килиманджаро и Кавказ (и по-точно вр. Елбрус).

    Годините се нижеха неусетно, но мечтите в мен не угасваха. През 2012 г. се запалих много по планините. Лошото е, че хора за маса бол, но за ходене в планината – няма. Но когато има желание, винаги има и начин. Започнах с малък кръг от приятели да ходя чат-пат по нашите планини, а в последствие планината стана мое хоби, мой основен лечител на всички болежки и проблеми.

    Една вечер случайно попаднах на пътепис написан от някакъв запален моторджия, който беше обиколил цяла Турция с мотоциклет. Крайната им точка в Турция бе подножието на митичната планина Арарат, за която се предполага, че е последния пристан на Ноевия ковчег. Снимката на планината супер много ме впечатли! Беше красива, а и до този момент не знаех, че в Турция има планина с височина над 5000 м н. в. До този си мислих, че тази планина е в Армения.

    През 2019 г. бяхме с приятели на вр. Ботев (2374 м н. в.). Вечерта отседнахме в засл. Ботев и на масата стана на въпрос, че 3-ма човека от групата ни – Вальо, Наско и Страти планират изкачване на вр. Арарат (5136 м н. в.), вр. Казбек (5047 м н. в.) и за десерт – вр. Елбрус (5642 м н. в.). Тази новина отключи нещо в мен. Исках и аз, но нито имах знанията, нито подготовката … Планът им бе да пътуват с кола през Турция и изкачването щеше да се осъществи точно в тази последователност. След време научих, че групата се е  поздравила с пълен успех, но за съжаление и тримата не са сред най-добрите разказвачи. Но няколкото снимки, които видях бяха радост за окото. Твърдо бях решил, че един ден ще се кача и аз. Ако не на трите – поне на вр. Елбрус.

    През 2021 г. със съпругата ми правихме Международен маршрут Е8 (Рила – Родопи) в България. Малко преди х. Свобода срещнахме Веско Павлов. Вечерта в хижата с Веско си разказвахме интересни планинарски истории и една от историите, които разказа бе от Килиманджаро в Африка. Така Веско без да подозира ме върна към детските ми желания и мечти. Килиманджаро бе в списъка ми с най-желани планини за изкачване.

    Малко след като се прибрахме вкъщи след Е8 споделих със съпругата ми, че през 2022 г. планирам да се запиша с група, да сбъдна своята мечта – да изкача вр. Елбрус (5642 м н. в.). Получих пълна подкрепа от нейна страна. Направих си резервация през туроператор и започнах трескаво да събирам екипировка. Зимата между 2021 и 2022 г. се записах на курс по зимно планинарство и естествено започнах при всеки удобен случай да ходя по родните планини. Това бе чудесен повод да тествам екипировката и да понатрупам знания.

    За съжаление през 2022 година започна войната в Украйна и туроператора ми анулира резервацията. За да не ми връщат парите, утешително се записах за изкачване на вр. Арарат (5136 м н. в.). Малко повече от месец преди заминаването за Турция обаче групата се разпадна и ми върнаха парите.  

    И все пак – не се отказах! През 2023 г. със съпругата ми направихме Междунариден маршрут Е3 (Ком – Емине). Минавайки през засл. Ботев ни посрещна Кирчо, който е помощник хижар там.  Покани ни на обяд и се заприказвахме, кой на къде е, що е. Тогава стана на въпрос за Вальо и по ирония на съдбата бяхме седнали на масата, където научихме, че ще изкачва върховете Арарат, Казбек и Елбрус. Бързо влязох в кратък размисъл. Тази година – няма за кога. Но догодина?

    Ето, че вече сме 2024 г. Още през януари бяхме седнали със съпругата ми да планираме морето. Тогава решихме, че освен море, аз ще се запиша и да изкача вр. Арарат (5136 м н. в.). Идеята бе да посетя мечтано място и да разбера, как ми влияе височина над 5000 м. А и до този момент, никога не бях ходил на планина с планински водач. Заложих на проверен туроператор със солидно количество положителни отзиви. До този момент най-високият изкачен от мен връх бе вр. Мусала (2925 м н. в.) в Рила.

    След успешното изкачване на вр. Арарат, на слизане се установи, че нашият български водач ще води група на Килиманджаро. Тъй като с този водач се разбирахме чудесно реших, че това е перфектният момент да сбъдна една от големите си мечти. И така в началото на 2025 г. се озовах на най-високата точка в Африка - вр. Ухуру (5895 м н. в.) в Килиманджаро. Всеки ден ни валеше обилен дъжд, но групата ни бе много готина и супер сплотена. Това е приключение, което ще помня цял живот! Малко след слизането ни в цивилизацията, един от двамата ни български водачи – Даниел Димов дойде до мен на масата, потупа ме по рамото и попита: „Машино, ще се видим ли на вр. Елбрус?“. След като се прибрах в България, тези думи не ми даваха мира. Оказа се, че от групата, с която бяхме на Кили със същия водач на Елбрус ще дойдат Боби и Роси, с които с хранихме в една палатка и си станахме приятели. Имахме си надежден водач в лицето на Даниел Димов …

  

Екипировка

    След натрупаният опит от Е3 (Ком – Емине), Е4 (Петте планини) и Е8 (Рила – Родопи), както и изкачването на вр. Арарат (5136 м н. в.) и Килиманджаро тръгнах както по традиция с минимум багаж. Имах опасения, че по летищата ще ми правят проблем за раницата, че е 5 см по-висока от разрешеното, но реших да рискувам. Заложих на любимото Gregory 40 л, с която направих Е3 (Ком – Емине) и ми бе абсолютен фаворит за зимната планина. Голямото предимство не е в размера, а в това, че е супер удобна за носене на пикел и каска. От изкачването на Арарат си имам декатлонски duffle с обем 80-120 литра. Имах право на 23 кг багаж, но за разлика от Килиманджаро, тук нямам шерп и всичко трябва да си нося сам на гръб. Бях си взел също:

3 чифта обувки (Salomon X`Breaze за път и ниската планина, ветеранът La Sportiva Trango Alps и La Sportiva Nepal Cube за атаката).

2 чифта котки Black Diamond Serac с 12 зъба – универсални и пълен автомат, ползвах ги според това, с кои обувки съм.

4 бр. Панталони (летен бързосъхнещ, Berghaus с мембрана GoreTex и Columbia с тънка подплата за всеки случай, както и дебел ски панталон в случай на много студено време)

2 бр. Ветровки (софтшел + мембрана Patagonia с GoreTex)

Термобельо от мерино Isobaa с дебелина 200 - горнище и долнище.

2 бр. полари (Jack Wolfskin и декатлонски)

5 бр. Тениски (2 бр. на марката Super Natural от мерино + 4 бр. синтетика)

5 чифта чорапи (1 чифт с CoolMax материя, 2 чифта PirinHill Try to fly + 2 чифт дебели вълнени чорапи на Mund K2 с вълна от мериносова лама + Mund Pamir за температури под -20 градуса)

4 чифта ръкавици (ръкавици без пръсти, леки ръкавици от мерино на IceBreaker, дебели зимни ръкавици и ръкавици тип „лапи“ на Simond )

Катерачно оборудване (пикел Simond, катерачна седалка Black Diamond, 2 бр, карабинери с муфа Black Diamond и ринг лента 120 см)

Бельо

Гети

Спален чувал Zulu с температура на комфорт -3 градуса

… лятна шапка, очила, ски маска, пухенка, 2 бр. челници, зарядно за телефон, поларена шапка, плажно масло,  нокторезачка, крем здраве, ластичен бинт, капки за очи, лекарства (против запек, диария, парацетамол), бързосъхнеща кърпа, 3 бр. уормъри, 3 бутилки Coca Cola 0.5л, 6 протеинови барчета и … май друго няма.

 

Ден 0 и ден 1: Голямото пътуване

     Беше събота! Прекрасен почивен ден. Днес обаче бе една по-различна събота. Вместо да стегна малката раница и да драсна по родните планини с дечицата или да отидем да караме велосипеди в парк Кайлъка, днес просто си почивах и нервно обикалях покрай препълнения дъфъл. На усещане тежи, но дисплея на кантарчето ми гордо показваше цифрата 19.9 кг.

Двете ми дечица знаеха, че днес ще заминавам за една страна, която от телевизията бяха чули, че е много страшно и едва ли не е най-опасното място на планетата. Точно за това вкъщи не гледаме телевизия, още повече новини. Какво ли им се е въртяло в малките главици, като слушат всичко това и знаят къде отивам?

В този ден температурата в Плевен не беше висока. Някакви си 37 градуса. Предишните няколко дни термометърът подминаваше 40-те градуса и днес си беше направо „хладно за сезона“. Мен обаче ме разхлаждаше мисълта за мястото, на което отивам. Така към 17:20 часа реших, че е време да тръгвам за София. Метнах 20-килограмовия дъфъл на гърба си. Освен тежък, бе неудобен за носене. Раницата ми я носеше първо големият ми син Йордан (на 10 г.), а после и съпругата ми. Гарата се намира буквално на 5-6 минути пеш от вкъщи. Купих си билет за 1-ва класа с надеждата да попадна на климатизиран влак и да не се гъчкам в навалицата.

    Влакът дойде на време и надеждите ми за работещ климатик бързо се изпариха от високата температура в купето. Хубавата новина бе, че пътувах с интересен събеседник. Човекът бе метеоролог. Така трите час път изминаха неусетно. Малко преди 21 часа бях на централна гара в София. Момчето, с което пътувах предложи да ми помогне с багажа да се кача на метрото. Двадесетина минути по-късно вече бях на метростанция „стадион Васил Левски“. Там ме посрещнаха моите приятели приятели Сашо, Доли и голямата им щерка. Седнахме в „Строежа“ да пием по кафе/бира. Това е моментът в който живнах и си казах „Всичко ще е наред“. Сашо и Доли са ми приятели от години и доказано ми носят късмет. Те ни посрещнаха в София и когато с Ани правихме Е4 – Петте планини (Витоша – Верила – Рила – Пирин – Славянка).

    След веселата раздумка, Сашо и Доли ме изпратиха до паркинга на стадиона, където бе срещата с AdventureTeam групата. Още не се бяхме разделили, когато се появи първият човек от групата – Станой! Човекът дойде, подаде ръка и още тогава разбрах, че вече освен приятелите ми от „Мисия Килиманджаро“ ще има и други интересни типажи.

Няма и 5 минути по-късно дойде и нашият водач – Даниел Димов, както и дружките ми от „Мисия Килиманджаро“ – Боби и Роси. Струваше ми се невероятно, но нямаше нито един закъснял и тръгнахме с буса към Истанбул точно в 00:00 часа.

    Тъй като ни предстоеше почти цяла нощ да пътуваме, предвидливо седнах на предната седалка в буса, за да си бъбрим с нашия водач - Даниел Димов. Имахме много да си говорим в предвид, че след слизането ни от Килиманджаро, почти не сме се засичали. Дидо е страхотен разказвач на истории. Разказва супер увлекателно и има истории, които направо те вкарват във филма. Имам чувството, че тъкмо се качихме в буса и вече бяхме стигнали на Капитан Андреево. Освен, че от тук трябваше да влезем в Република Турция, на границата ни чакаше и още един участник в нашата група – Миленка! Много лесно се намерихме и учудващо бързо преминахме границата, но и логично! Такава готина група е вървежна навсякъде.

Миленка се оказа готин събеседник и бързо се включи в нашия разговор. Едно беше ясно – с 2 латерни като мен и Миленка, Дани щеше да е свежарка зад волана през цялата нощ.

Около 9:10 часа вече бяхме на летището. Полетът ни бе в ранния следобед. Използвахме промеждутъкът от време за хапване, кафе, почивка и естествено разказване на планинарски случки, подвизи и изцепки. Групата ни определено бе доста интересна и със сериозен километраж в планината. Оказа се, че от 11 човека, само двама или трима не са ходили на вр. Арарат, а истории от базовите лагери на Еверест, Анапурна, също така от Доломити, Алпи и други планини се чуват абсолютно от всякъде. Но това не ме караше да се чувствам аутсайдер, даже напротив! Беше ми интересно и се стараех по всякакъв начин да се наслаждавам на историите и да събирам информация. Докато бяхме на летището, към нашата група се присъединиха още 3-ма души – Марио, който бе най-младият сред нас (размина ми се да съм детето в групата), Надя, както и Катя. Кофти първо впечатление ми направи Катя. Подадох ръка да се запознаем и тя ми обърна гръб. Нещо не успях да се обидя и не се впечатлих … Черна точка!

    Така неусетно дойде моментът да се качим на полета с авиокомпания Азимут към Минерални води (Русия). 

    Въпреки, че бе бюджетна компания, стюардесите се грижиха за нашия комфорт. Минаваха да наливат вода на всички желаещи. Малко неудобно ми стана, когато една от стюардесите ме попита: „С газа или без газа?“. Добре, че се разсъних на време и се усетих, че ме пита, дали искам газирана или негазирана вода 😊 И все пак заложих на газираната. Трябваше да опитам от всичко!

    При кацането ни в Русия викнаха нашия водач Дани на събеседване с граничните власти, а най-възрастния човек в групата ни (Миро) отиде за преводач. През това време ние си взехме багажа от лентите. За моя голяма радост, багажът ми не се беше загубил. Йе! Ще се качвам на вр. Елбрус!

    След близо 2 часа чакане да се завърнат Дани и Миро – ето, че вече всичко е наред да потеглим към градчето Терскол. Натоварихме се в един бус и газ! Като написах „газ“, вярно бая газ му даваха на тоя бус. Супер бях впечатлен, какъв звук вади двигателя на това нещо. Беше редови шестак с автоматична скоростна кутия, но можеше да засенчи доста от родните келеши с BMW-та. Отделно ограниченията на скоростта за нашия шофьор бяха просто някаква препоръка …

    Няколко дни преди да дойдем, тук е имало кално свлачище. Гледахме клипове и наистина е било страшно. И все пак за доста кратко време хората бяха възстановили движението по пътя. Очакванията ни свлачището да ни забави – не се сбъдна. След 21:00 часа пристигнахме в хотелчето ни. 

Беше доста прилично, съвсем близо до буйната река Баксан. Със сигурност бяхме на правилното място. Хотелът се казваше Smile, а в действителност в него се настаниха 11 неугасващи усмивки. След настаняването ни седнахме да вечеряме. После по леглата …

 

 

 

Ден 2: Аклиматизационно изкачване до вр. Чегет

    Добро утро! Въпреки, че не бях спал повече от 24 часа, вчера не чувствах умора преди да си легна. Но с лягането по думите на моя съкилийник Станой съм отцепил съм на момента. Но пък на сутринта се ококорих в ранни зори напълно отпочинал и зареден. Естествено изчаках алармата на Станой да звънне, за да може и той да се наспи. В последствие се оказа, че и двамата сме били будни и просто сме чакали алармата. Оправихме се на бързо и слязохме на закуска. Хапнахме и се качихме, за да се подготвим за прехода днес. 

    Очакванията ми бяха да умрем от жега. Гледах прогнозата за времето – даваха го с шанс за валежи след обяд. За днешният преход имаше опция да се качим с лифта до горе, но лично за мен (а и не само за мен), това е несериозно! Тръгнал си да изкачваш първенецът на Европа, а за някакво връхче от 3400 м н. в. да си хванеш лифта …

В крайна сметка след стабилната закуска, в 9:00 часа  бяхме строени пред хотела. Нашият български водач Даниел Димов ни преброи на бързо и даде знак, да го последваме. Оказа се, че вчера в тъмното нищо не бяхме видели, но днес с пресичането на улицата пред хотелчето се появи истинското усещане за планина. Бяхме едва на 2000 м н. в., но шумът на подивялата река Баксан и гледката към ледниците нагоре в планината, определено впечатляваха. 

 

Абсолютно нецеленасочено сe събрахме групата от „Мисия Килиманджаро“ и закрачихме заедно напред с Боби, Роси и Дидо след нас. Както е казал един мъдър човек – Господ е събирач. Докато си разпъвахме щеките и се мажехме със слънцезащитно масло, Дани Димов купи билети за лифта. Но хубаво бе, че тези билети щяхме да ползваме само за слизането. Все пак сме дошли на планина, а не да се возим.

Местен водач на скромната ни група от 11 човека бе Игор – човекът, който ни посрещна и на летището. Без много да се бавим тръгнахме нагоре. 

Очакванията ми за леко и лежерно темпо нагоре не се сбъднаха. Както по традиция си застанах на опашката на групата, след Боби и Роси, преди Миленка и Дидо. В първите метри ми беше адски горещо, но поне сили не ми липсваха. Изкачването на ски писти в летни условия не ми е любимо, но след първите 20-на минути нормализирах дишането, пътеката не бе така стръмна. Всичко си дойде на мястото. Вече имаше въздух и да си приказваме. Тъй като групата ни бе с доста опит по планините, не липсваха и интересни планинарски истории. Оказа се, че в  групата ни имаше още един човек, който има в актива си Килиманджаро и това бе Надя. 

 

Титлата за „младеж на групата“ и този път ми бягаше. Марио ме изпреварваше и то не с малко. Момчето освен представител на младежта, бе и човекът с най-китният речник. Но като изключим това пък, определено имаше какво да разкаже за планината. Оставям и на страна, по колко много теми, мненията ни се препокриваха на 100%.

    Така за около 2 часа се озовахме на една от междинните лифтови станции. Спряхме за почивка, снимки и вода. От тук гледките към Терскол и ледниците бяха меко казано, като картички. 

Тук за първи път видях на живо и Негово Величество вр. Елбрус с неговите 5642 м н. в. Въпреки, че имах вода в раницата, реших да си купя студена от кафето на близо. С мацката, която продаваше в магазинчето трудно се разбрахме. Тя не знае нито дума на английски, а аз нито дума на руски. Направо ме заболяха ръцете да и приказвам, но в крайна сметка тя разбра, че искам водата студена. А аз разбрах, че преди малко е заредила витрината и трябва да опипам всички бутилки, докато разбера, коя е студената. В крайна сметка си взех газирана вода. Беше като тази в самолета, а и беше студена.

    След кратка почивка Дидо отново ни направи знак да тръгваме. Вече бях нов човек. Тук беше доста по-хладно от най-долната лифтова станция и направо се живееше. 

 

Бях в настроение и крачката спореше. Гледките с нацъфтелите билки и ледниците на Кавказ ме зареждаха на макс.  

Чувствах се във форма и най-вече щастлив! Десетина дни преди прехода го бях ударил яко на почивка, бях даже и на море, но както казва бившият футболист на Спартак Плевен - Пламен Гетов: „Формата е временна, класата е вечна“.

Почти неусетно се качихме и на последната лифтова станция. Тук Даниел Димов ни информира, че спираме за голяма почивка и че след това слизаме с лифта към хотела. Бях леко разочарован, че качихме само толкова, но после като видях, че сме направили 1000 м положителна денивелация за 3 часа – оказа се, че никак не е зле! Не чувствах умора, а и гледките от мястото, където бяхме са …

Със стигането си горе, първо поздравих руският ни водач Игор за търпението. 

За моя голяма радост установих, че той говори добре и английски. След кратко „интервю“ от моя страна се оказа, че Игор не е просто „мустакатият чичка, който ни води“. Човекът имаше зад гърба си доста сериозни планинарски успехи. Заедно с него имаме общо изкачени 3 осемхилядници (Гашербрум – 8080 м н. в. Пакистан, Манаслу – 8163 м н. в. Непал и Чо Ою 8188 м н. в. Китай) и 39-те планински първенци в България. Не пропуснах да го питам, кога планира вр. Еверест. Той ме погледна със студеното си изражение и доста недвусмислено отговори, че вр. Еверест е по-скоро за туристи …

Докато почивахме на върха го ударихме малко на фотосесии и уроци по фотография с подръчни средства и телефони. Но не това ме впечатли най-много. 

Впечатли ме колко много деца имаше наоколо. Имаше множество деца от детски лагери, които бяха тук. Група тинейджъри пееха и се забавляваха, а малка група от 15-на деца пък имаха открит урок по някакво бойно изкуство, но категорично не бе карате. Ще ми се да има толкова много деца и по нашите планини. Тук не видях нито една тунингована кифла на токчета, като само за справка – разходете се с лифт до 7-те Рилски езера. Ще спрете с броенето още докато сте на опашката за лифта.

    Докато гледах замечтано към вр. Елбрус покрай мен се чу, че тръгваме обратно надолу. Сгънах си щеките и ги закрепих на раницата. Наредихме се в индианска нишка и се качихме един по един на лифта. Защо един по един ли? Седалките бяха единични. Не бях виждал до сега такива. Но пък гледките към ледниците от лифта бяха невероятни! 

 

 

 

Слизайки обратно в селцето взехме мъдрото решение да седнем в местно кръчме. Интериорът му бе изцяло повлиян от посетителите му – планинари, скиори и алпинисти. Определено можех да чета и зяпам стените почти цял ден. Оказа се, че  имаме време да изчетем всичко. Тук никой за никъде не бързаше. Менюто беше само на руски, половин час  докато ни вземат поръчката, после 40 минути докато дойдат поне напитките …

 Това пък бе добър повод да се видим и да направим разбор на днешния преход. Седнахме на една маса с Дани Димов, Боби, Роси и Надя. Поканихме и Игор да дойде при нас, но той отказа. По някое време дойде и книгата за гости на нашата маса. Не знам защо, но цареше някакво негласно единодушие, че аз трябва да напиша нещо от името на цялата група. Тези хора не знаят ли, че аз съм ИТ специалист и като ми вземат клавиатурата от ръцете, и нищо не ми се разбира?! И все пак … написах там ... Тези които ме познават знаят, че не блестя с капацитет. Някак не вървеше да пишем „к0р“ и да бягаме …

След като хапнахме до насита се разходихме из селцето и обиколихме дюкянчетата наоколо. Даже успяхме да си купим някой друг магнит и вода.

    Вечерта след вечерята се събрахме в лобито на хотела. Играеха ни се карти. Надя 2 пъти ходи до рецепцията за карти и най на края успяхме да съберем едно пълно тесте с карти. Щяхме да играем 4-ка белот. Но както често се случва в живота – най-трудно се намира втори за секс и четвърти за белот. Вторият случай най-добре описваше положението ни. В крайна сметка около 22 часа се оттеглихме по стаите за почивка.

 ДЕН 3: Подготовка за високата планина, изкачване до базов лагер и аклиматизационно изкачване до 4100 м н. в.

     Днес имахме възможност да се наспим добре. Не че се възползвах от тази опция, защото в 6:30 часа вече бях отворил широко очи и се наслаждавах на шума на реката. По някое време със Станой се вдигнахме от леглата и почнахме да си оправяме багажите. Днес нашите водачи Игор и Дидо щяха да направят оглед на екипировката ни за предстоящите дни в Кавказ. В случай, че ни липсва нещо или то не отговаря на изискванията, днес за последно можехме да го наемем или да си го закупим.

Закусихме на бързо и почти веднага след закуската се появиха Игор и Даниел Димов. Както и очаквах – Игор не хареса пухеното ми яке. Споменах, че на Килиманджаро и Арарат съм бил с него, но той беше категоричен. Останалите неща каза, че са супер.  Станойката пък нямаше котки и катерачно оборудване. За да не дава пари за котки, направо му дадох моите универсални Black Diamond. Игор каза, че са супер и ще свършат чудесна работа.

След проверката слязохме долу в лобито на хотела.  Някои от групата отидоха с нашата местна водачка Вика Клименко да наемат екипировка. Аз поръчах да ми вземат пухенка. След няма и час всички бяха обратно в хотела. Виката ми беше донесла 2 чисто нови якета с етикетите. След като ги премерих се оказа, че по-голямото ще е моето. Платих му наем за 5 дни (4000 рубли/70 лв), колкото ще сме горе в планината и отидох да си събера багажа. Едвам си събрах нещата в дълфъла. Като сложих и 2 бутилки вода, кантарчето гордо показваше 23 кг.

Около 12:30 часа дойде буса, натоварихме всички багаж и тръгнахме към лифта в поляна Азау. Без много мотаене си взехме билети за лифта и започнахме да се качваме по 4-ма в кабинка, нищо че бяха за по 8 човека. Ние от групата на Шаро (Аз, Надя, Боби и Роси) държахме да сме си в комплект и търпеливо чакахме своя ред. Още на слизане от буса като помагах на Надя за дъфъла ми направи впечатление, че е леко тежък. Но като го качвах сам в кабинката разбрах, че думата „леко“ е … леко излишна. Направо не се повдигаше!

Така се качихме на лифтът от поляна Азау на 2300 м. Пред нас се откри красива гледка към вр. Елбрус, а курортното селище Азау бавно започна да се смалява зад нас. 

На станция „Старий кругозор“ (2950 м н . в.) ни предстоеше прикачване. След като видяхме бая зор при качването на багажа, за слизането вече имахме стратегия. Първо слизат дамите, после Боби, а аз оставам в кабината да подавам багажа на Боби и слизам последен. Оказа се работеща стратегия. За следващото прикачване на станция „Мир“ (3455 м н. в.) така бяхме усъвършенствали движенията, че даже и време ни остана. Прикачихме се за втори път и вече пътувахме с лифта към последната му спирка – станция Гарабаши на 3847 м н. в. 

 

    На слизане от лифта първоначално заради тежкия багаж не ни правеше впечатление, но докато чакахме да ни вземе ратрак усетих, че е бая хладно. Навсякъде имаше сняг и носенето на над 20 кг на гръб не бе особено приятно. След като дойде ратрака, с нашия водач Даниел Димов си направихме дневната фитнес тренировка, като качихме на цялата група дъфълите на ратрака. Аз подавах от земята, а той поемаше отгоре и ги редеше. И да, нямам грешка! От всичките 11 дъфъла, този на Надя най-много тежеше. Късаше ръце всякакви! 

 

    Настроението в групата беше приповдигнато. Всички бяхме с големи усмивки на лицата и като малки деца се радвахме на снега. След багажа, на същия ратрак се качихме и ние. Място почти нямаше, но това бе част от емоцията.

    Пътуването с ратрака към митичните бочки траеше около 2 минути.  Бочките, в които щяхме да прекараме в следващите 5 дни представляват 12 отоплявани жилищни контейнера (цистерни, облицовани отвътре с дърво). Кухнята и тоалетната са в отделни контейнери. Нашата бочка беше с 8 стаи, като всяка стая имаше по 4 места за спане, на 2 нива. Намираше се точно до тоалетната, но пък имахме гледка към ледникът Азау. 

    Настанихме се на бързо с Боби, Роси и Жоро, след което седнахме да обядваме. В 15:30 часа си беше по-скоро следобедна закуска, но за вечно гладен човек като мен – добре дошло! Имах съмнение, че храната няма да ми допадне, което в последствие ще се окаже невярно. Както казват някои диетолози – гладът е по-силен от някои вкусови усещания.

Към 16:00 часа започнахме и първото си аклиматизационно изкачване. Идеята бе да се качим до 4100 м н. в., да подишаме разреден въздух и да спим на по-ниско. За този преход някои от нас си тръгнаха с лятната екипировка. Ако трябва да съм честен, даже не съм почувствал нужда да се преобличам. Само обувките смених, за да не ми е хладно на краката, понеже преходите от тук насетне ще са само на сняг.

 

 

 

 

 

 

 

     Настроението на всички бе силно приповдигнато. Ако човек ни гледаше отстрани щеше да реши, че се познаваме от години и сме приятели едва ли не от деца. Просто бяхме супер готина група и въпреки разредения въздух, все пак намирахме сили да си приказваме. 

 

 

     Маршрутът ни минаваше покрай митичният „Приют 11“ известен още и като „Заслон на 11-те“. Като се замисля, ние сме група от 11 човека, но явно не го бяха кръстили на нас. Друга е заслугата. През 1909 г. групa екскурзианти на Кавказкото планинско общество, състояща се от 11 души, правейки поход до Елбрус, си правят лагер в района на скалистия хребет, където по-късно ще бъде издигната сградата "Заслон на 11-те". Групата разполага с малък запас от боя, за да направи възпоменателен надпис на върха на Елбрус, с тази боя те изписват "Заслон 11" върху камъните, където се намира лагерът им. Строителството на хотела започва през пролетта на 1938 г. и през есента на 1939 г. посреща първите си гости. Дълги години "Приютът на единадесетте" служи като място, откъдето множество групи алпинисти от цял свят изкачват Елбрус. На третия етаж е създаден музей с усилията на ентусиасти. На 16 август 1998 г. почти безстопанственият "Приют на 11" изгаря заради нарушаване правилата за пожарна безопасност. През 2001 г. първите алпинисти биват приети от нов подслон, построен на мястото на старата дизелова станция. В момента старата изгоряла сграда е напълно демонтирана. Бившата дизелова станция е преустроена в навес за 50-70 души, монтирани са две дузини жилищни фургони около бившата сграда на "Приют на 11" и сградата на дизеловата станция, изграден е заслон "Мария". Малко над "Приют на 11" има паметен камък на загиналите на Елбрус алпинисти. През ноември 2024 г. е одобрен проектът за възстановяване на Приют 11. При нашето преминаване се работеше усилено. 

Представете си, как работят хора и техника на тази височина. След като стане готов, „Приют 11“ ще е най-високо разположеният хотел в света.

    Заветната височина от 4100 м н. в. я стигнахме за около час и десетина минути без въобще да усетим. Времето беше облачно, но пък гледките наоколо бяха невероятни. Поседяхме малко и тръгнахме обратно към бочките. Невероятно, но дори такъв кратък преход може да донесе невероятно удоволствие!

    При слизането Надя установи, че няма широки перца за щеките и като забие някъде щеките за упора и те потъват. Какво да я правя … връчих и една от моите щеки. Наближавайки бочките се изви вятър. 

Но не вятърът, а залезът бе нещото, което впечатли всички. Наблюдавал съм красиви залези от Арарат, Килиманджаро, Рила, Пирин, но тук е много различно и красиво по свой начин.

    След бързо преобличане седнахме на вечеря и после направо по леглата. Препоръката бе да спим на отворен прозорец. Но при отрицателни температури със силен и студен вятър …

Ден 4:  Аклиматизационно изкачване до скалите на Пастухов.

    Като за първа вечер знаех предварително, че няма да спя много, да не кажем въобще. Това е от височината. Беше ми и бая жега. Помня добре всичките ставания до тоалетна на съквартирантите си, а аз успях геройски да устискам до сутринта. Здравият и непробуден сън ми беше след 3:00 часа до към 6:10 часа, когато просто започна да се съмва. Добрата новина е, че никой от четиримата не хъркаше или поне не го правеше така, че да пречи на останалите.

    Обух си обувките и излязох до тоалетната. А вън гледката беше просто прекрасна! За куриоз, най-хубавите гледки бяха от 2-те външни врати на тоалетната. От едната врата гледката бе към Негово Величество вр. Елбрус, а от другата страна бе към основното Кавказко било с върховете и ледниците. Единствено „ароматът“ от тоалетната разваляше пълното щастие.

    Вятър все още имаше, но за разлика от вчера, днес бе топъл. В този момент вратата на нашата бочка се отвори и се появи Катя, която с припрени движения се опитваше да си запали цигара. Това е нещо, което не разбирам и отказвам да разбера. Като астматик оценявах супер високо качеството на въздуха тук, а тя да запали тази гадост и да диша от нея …

    Прибрах се в стаята и започнах да се обличам. Останалите съкилийници вече се бяха размърдали. Боби като един любящ съпруг и джентълмен даже правеше кафе за Роси, а Жоро си ровеше нещо из багажа. За днес трябваше да си носим пълното бойно снаряжение – пикел, котки, мембрани, каска и др. Въпреки, че беше доста тясно в помещението, а времето кратко – на края всички бяхме изрядни пред строя.

    Днес за закуска имаше сладко-солени палачинки. Изядох си моята палачинка, даже Миленка ми преотстъпи нейната. Аз обаче все още бях гладен и за всеки случай ядох сандвич … и каша! А Надя ми направи чай. Да си седнал между 2 дами на масата, които се грижат за теб се оказа готина екстра – гладен и жаден не останах! Хапнах добре, но не се усетих, че после някак трябва да се наведа, за да си сложа котките. Добре, че моя съквартирант Жоро се нави да помогне. Както се бях опаковал и наял – загубена кауза!

    Въпреки, че часът на срещата беше в 9:00, успешно потеглихме в 9:10. Още с излизането от лагера обаче спряхме и Игор каза всички облечени с GoreTex мембрани, да ги съблекат. 

 

 

 

 

 

 

 

Аз съответно почнах да протестирам, но Игор отказа да продължи гледайки ме втренчено. Тогава Даниел Димов дойде и ми каза, че трябва да изпълня препоръката му и аз я съблякох. Отдолу бях по тениска и вместо мембраната облякох полар. До сега се чувствах перфектно, но след 10-на минути се появи вятър, който през поларчето направо режеше. Чувствах как изстивам и излизам от зоната си на комфорт. Тогава Дидо попита „Всички добре ли сте?“, на което аз реагирах отрицателно и споделих, че не съм съгласен с наложения ми начин на обличане. Та … цялата група спря, за да мога да се облека отново, както бях преди това. И да – с мембрана и по тениска се чувствах перфектно! Аз си познавам отлично тялото и екипировката. До сега никой не ми е казвал, как да се обличам и не ми се е налагало да тракам със зъби.

    Днес темпото беше нормално и за никъде не бързахме. Вървяхме в индианска нишка.

 

Както по традиция се движих зад Роси и Боби, а зад мен бяха Спас, Станой и Даниел Димов. Въпреки, че температурите все още бяха отрицателни, слънчицето грееше много приятно, а красиви облаци се опитваха да крият върховете и ледниците, което правеше планината неземно красива. Макар, че катерихме склоновете на Негово Величество Елбрус, всяко поглеждане назад ме изстрелваше в облаците. Този ден така и не успях да се наситя на тази гледка.  Просто зад гърбовете ни бе по-красивата гледка.

    

 Така неусетно за мен достигнахме Пастуховите скали, където по план трябваше да останем 1 час за аклиматизация. 

 

    Пастуховите скали представляват застинали образувания от лава. Все пак Елбрус е андезитов вулкан. Бяхме приблизително на 4500 м н. в. Гледката тук беше достойна за картичка, но за съжаление се изви силен студен вятър, който на моменти ме преместваше от мястото ми.

    Не сме се задържали цял час тук горе. Ако трябва да сме честни – само се снимахме и тръгнахме в обратната посока. Но позитивно погледнато – какви хубави снимки станаха …

 

    След краткото аклиматизационно изкачване обаче си имахме курс по самозадържане. Идеята беше ако някой се подхлъзне по леден склон, да знае как да се самозадържи с пикела си. За целта отидохме на един по-стръмен клон и Игор ни направи демонстрация. Аз и Даниел Димов се оказа, че сме ходили на такива курсове в България. 

Въпреки, че уж знаехме и можехме – не пропуснахме възможността да се потъркаляме в снега, като малките деца. И все пак ни беше полезно. Така до около 13:00 часа вече бяхме приключили с всички предвидени дейности и в 13:40 часа вече бяхме пред бочките. Тук в лагера нямаше никакъв вятър и бе необичайно топло. Предстоеше ни обяд и следобедна почивка.

    След като хапнахме клепачите ми започнаха много да натежават. С Роси, Боби, Надя и Жоро седнахме на една пейка с изглед към ледника Азау. Понеже не бяхме яли нищо, Надя извади някакви диетични бисквити. Светльо сладко не отказва по принцип, било то и нещо диетично. Слънцето така беше напекло, че направо усещах, как ми пари по лицето и бавно, но сигурно изгарям.  По някое време нашата „палатка“ решихме, че ще полегнем малко. Уж няма да спим … но се оказа, че май всички успяхме да подремнем, а някой даже си спаха. Аз се притеснявах, че дремна ли и край – цялата нощ ще обикалям като таласъм. Слава Богу – в случая грешах.

    В късния следобед вече ме бяха хванали лудите и реших, че ще отида някъде на разходка из лагера. В този момент Надя се появи от някъде, а после и Марио. Така решихме, че ще се разходим заедно някъде наоколо. Речено – сторено! Спускахме се по един „пряк път“ до лифтовата станция. 

 

 

    Наближаващият залез и удобно падащата светлина бяха предпоставка за красиви кадри. Но пък и хубави хора се снимат, хубави снимки стават. Морето от облаци под нас създаваше илюзията, че едва ли не, че снимаме от самолет. Погледът към основното Кавказко било пък бе мечтаната гледка. По едно време си бях харесал един камък, от който просто си зяпах и за кратко бях загубил връзка с реалността, докато не чух гласа на Надя, че тръгваме обратно към лагера. Не ми се тръгваше, но наближаваше вечерята, а и започваше да става хладно.

    Буквално 10-на минути имах да се оправя за вечеря и седнахме на масата. Днес за хапване имаше телешко кюфте с гречка. По принцип това нещо се яде без хляб, но опасенията ми, че ще остана гладен ме подтикнаха са направя тази странна комбинация. Тъкмо бях преполовил и Миленка ми предложи да ми даде и нейната порция, а тя щяла да отиде до нейната бочка, да си вземе консерва с риба. 

 

Не съм чакал втора покана, направихме с Надя път на Миленка и се заех с унищожаването на втората порция. Всичко това се случи пред погледа на нашия водач Даниел Димов, който съвсем лаконично и с чувство за хумор каза „Светльо, ако си ми едно прасе, ще те убия незабавно! Ядеш за двама, а нищо не ти се лепи.“.  Всички се засмяха вкупом. Какво да правиш? Метаболизмът ми е такъв …

    След вкусната вечеря се отбих малко на гости в стаята на Дидо, Станой, Спас и Марио. Отидох да помоля Станойката, да ползвам мобилния му телефон, за да чуя семейството си. Като го върнах направо останах при тях в стаята на лафче. Всеки ще си помисли „И там завъртяхте едни бири …“ - НЕ! Нямаше алкохол! Беше вечер за разказване на истории. В този момент Дидо разказваше интересна история от живота. Толкова добре я разказваше, че със Станойката и Марио тотално бяхме влезли във филма. Марио даже припсуваше на моменти, защото се възмущаваше на някои неща. И с право … просто историята беше достойна за сценарии на филм. След Дидо пък аз разказах моя история на същата тематика и докато се усетим си стана време за лягане. Така в 22:00 часа се оттеглих при моите съкилийници за сън. Докато се придвижвах между стаите се засякох с няколко човека, който се приготвяха за атака на върха. И моят момент ще дойде …

 

Ден 5: Аклиматизационно изкачване до 5000 м н. в.

 

    Добро утро! Днес станахме много рано (в около 6:20 часа), защото ни предстоеше дълъг преход. Днес предстоеше изкачване до около 5000 м н. в., като имаше идея след това да си хванем лифта надолу и да нощуваме в Азау. Идеята бе с нощувката долу да се надишаме с повече кислород, което да спомогне аклиматизацията ни. Аз лично бях скептичен към идеята, но при наличие на мнозинство в групата – отивам с тях.

    Тази нощ само веднъж ставах до тоалетната. За сметка на това беше точно в момент, в който група от 10-на човека се приготвяха за тръгване към върха. В съседните кабинки на тоалетната имаше поне двама, които се скъсваха по драйфане. Аз лично не бих тръгнал при такива обстоятелства, но те си знаят най-добре.

    В 7:00 часа вече бях на закуска. Това, че вчера съм изял и на Миленка порцията беше само блед спомен. Бях освирепял от глад. Днес за закуска имахме мляко с ориз. Малко канела ако му бяха сложили и щастието щеше да е пълно. Но и така не го върнах. 

Стори ми се малко и си направих и 2 сандвича, а Надя ми направи чай от хубавия. Реших да го опитам как е на вкус и си изгорих езика. Ядосах се … с бирата никога не ми се е случвало така!

    Попитах готвачката ни, дали може да си взема нещо за през деня, защото обядът ни щеше да е чак  в 15:00 часа. След въпросът ми, жената се разтича и донесе пържени филийки и отделно си направих и 2 сандвича с кашкавал и малко от луканката, която Боби беше купил от България.

    Минути по-късно вече всички бяхме на линия облечени, обути и с котките на краката. Времето беше слънчево, но все още студено. Вятър нямаше и както обикновено – много красиво. Игор ни водеше напред, а ние бяхме подредени в индианска нишка след него, както винаги в една и съща последователност с някакви дребни промени. 

    Настроението беше на 6! Марио вчера сподели, че си е загубил ножа докато сме били на Пастуховите скали. Днес щяхме да се отбием специално за да го потърсим, а и да починем там.

    Заради ранния час и по-ниските температури липсваха поточетата, които се спускаха от ледника. Мини облачета криеха вр. Елбрус от нас на моменти, но после бързо изчезваха. Това ми подсказа, че макар тук да няма грам ветрец, горе съвсем не е така. 

И малко преди да стигнем Пастуховите скали се оказах прав. Появи се ветрец, който колкото по-нагоре отивахме, по-силен ставаше. Спряхме на скалите за кратка почивка и буквално секунди по-късно чухме щастливият глас на най-младият член на групата – Марио. Човекът бе щастлив, че си е намерил ножчето. Не че самият нож бе нещо особено, но за него имаше сантиментална стойност и много си държеше на него. След кратка почивка и бърза фотосесия продължихме напред. Красивите гледки наоколо супер много ме зареждаха. 

 Отделно от това се чувствах в свои води и в най-добрата си форма. Грам не се задъхвах, няма главоболие, няма гадене. А очаквах след вчерашния преход да имам все някакви симптоми. На Килиманджаро след като се качихме до Лаватауър (около 4600 м н. в.), така ме цепеше зелката, че ми идеше да я резна и да я ритна така, че да иде възможно най-далеч. Тук нямаше такива неща. Даже с Боби се шегувахме, че както сме го подкарали, направо да го качваме върха още днес.

В началото на леденото поле, наречено „Зимой“ усетих дискомфорт в лявото око. Постоянно сълзеше. Вариантите бяха два – или ми е влязло слънцезащитно масло в окото, или от вятъра. За това извадих скиорската маска и махнах очилата. О, чудо! Всичко вече беше наред. Да, вярно на снимките изглеждах като пилот от зората на авиацията, но така или иначе тук никой не ме познава …

 На около 4700 м н. в. Игор ни каза, че ако искаме да хванем лифта и да слизаме надолу е добре вече да се връщаме. Подложихме го на гласуване и за мое учудване, групата предпочете да продължим с изкачването. Починахме 10-на минути и продължихме напред. 

Тук обаче се изви сравнително силен вятър, стана и доста студено. Така малко преди заснежената „Наклонена лавица“ (рус. „Косая полка“), Игор ни каза, че сме до тук. Понеже той бързаше да слиза и за да не изпусне лифта – тръгна директно надолу. А ние останахме с Даниел Димов да почиваме и да подишаме разреден въздух. Гледките от тук бяха невероятни, но минеше ли облак през нас и си ставаше бая хладно. Щом аз сложих трети слой, значи си подухва и си е студено. От групата само 1 човек се оплакваше, че не се чувства съвсем добре, но нищо притеснително на този етап, даже нормално. Заради силния вятър не изкарахме цял час. Нямаше време за лицеви упори, а и нямаше удобно равно място за целта, но двамата с Дидо си обещахме, че горе на върха пред всички ще правим заедно по 10-20 лицеви упори. Кой колкото издържи! 

Може да се качихме до тук сравнително бавно, но надолу нямахме равни. С котки и щеки слизането беше удоволствие. Надя пък получи като подарък от една българска група перца за щеките си и днес мачкаше снега доста уверено. Не съм броил броя на паданията и, но и не исках. Всеки бас, който тя хванеше с мен и бяха намесени цифри – винаги аз печеля 😊

При слизането ни групата се разпокъса. Пропускам фактът, че имаше участници в групата, които се отделиха тотално и отказаха да изчакат. Хора, не се прави така!

И все пак в 14:50 часа бяхме при бочките. Никой не се изкуши да се качи на лифта, който щеше да спре работа след 10-на минути. Но не това бе притеснителното. Притеснителното бе, че времето се разваляше. А още по-притеснителното бе, че в следващите дни още по-лошо щеше да става.

    Отидохме на обяд. Имаше борш. Като ходим на обяд  с колегите бях виждал в менюто на ресторантите, които посещаваме, но никога не ми е представлявало интерес. Днес направо ми подадоха купичка с нещо червено, което сякаш вече беше ядено. Разбърках го с лъжицата, в него имаше и парче телешко месо. Стиснах зъби и реших, че ще пробвам.

 

То пък взе, че се оказа вкусно. Миленка отново сподели месото си с мен. След като хапнах до насита обаче на излизане от кухнята ни чакаше изненада. Валеше дъждец, които бавно но сигурно обръщаше в суграшица и сняг. Но още по-забавно стана, като спря и тока. Прибрахме се в бочката и легнахме да си почиваме. Този път спахме и четиримата. Събудихме се от слънчевите лъчи, които влизаха през прозореца. Реших да посетя тоалетната. От тоалетната видях, че освен при нас в бочките, на лифтовата станция също нямаше ток. Нямаше и обхват на телефоните. Усещах, че ще стане адски забавно в следващите дни. Утре планирахме сутринта да слезем с лифта в Азау и следобед да се върнем. Ако не оправят аварията, щеше да стане интересно.

Реших да се разходя из лагера. Въпреки, че бе 18:20 часа, беше слънчево, приятно, а облаците наоколо правеха пейзажът незабравим. Чуваха се басови гърмежи някъде в далечината. Но над нас небето беше ясно. От няколко дни следя прогнозата за времето и го даваха през уикенда да се разваля. Май синоптиците ще познаят.

  Към 20:00 часа се събрахме на вечеря. Романтиката беше пълна. Вечерята на свещи е хубаво нещо, стига да не валеше дъжд и да не гърмеше навън. Ако имаше и чаша вино в този момент – щеше да е прекрасно!

    Тази вечер всички бяхме необичайно тихи. Всеки похапваше и мълчеше. Миленка и Миро споделиха, че са дочули, че нямаме ток заради паднал стълб някъде долу в ниското. Реката е подкопала основите на стълба и за това няма ток. Оттеглихме се по стаите си след вечеря и се отдадохме на почивка. Всички ни притесняваше едно и също – дали ще имаме прозорец за изкачване на вр. Елбрус?

По едно време започна вече да гърми зверски. Само си показах главата през вратата и изтрещя някъде съвсем на близо, а вратът ми се напълни с ледени късове буквално за секунди. Наоколо започна да побелява. Странна тръпка си е в началото на август да те вали сняг и то с гръмотевици. Така го даваха и по прогноза … ще вземат да познаят гадовете.

 

Ден 6: Почивен ден

    Добро утро! Или поне така се надявах да бъде. Около 2 часа след полунощ токът дойде и след като се наспах тази сутрин и вече бях оптимист. Всичко ще е наред с времето и утре по това време ще слизаме от върха. Излязох на вън за да се протегна и да си проведа сутрешните ритуали. Слънцето грееше прекрасно, наоколо бе много красиво и вече се виждаха първите слизащи туристи. Часът бе малко преди 8 и ми се виждаше прекалено рано. 

    Мисля, че е излишно да казвам, че бях гладен и търпеливо чаках моите съкилийници да се оправят и заедно да закусим. Закуската бе обилна и вкусна. Днес по план трябваше да слезем с лифта в цивилизацията, за да се надишаме хубаво с кислород и следобед да се върнем отново с лифта. Някои от групата даже планираха да си наемат стаи в хотел, за да се изкъпят и да поспят на нормално легло. Аз обаче не бях фен на това слизане. След вчерашното спиране на тока ме беше шубе, да не спре отново и да си остана долу. Така „Мисия Елбрус“ щеше да се превърне в „Мисията невъзможна“.

    Седнахме да закусваме и го обсъдихме в групата. Някои все пак решиха да слязат, а останалите останахме в лагера. Имах кофти предчувствие.  Принципно съм човек с кофти късмет и реших да не рискувам. След като Боби и Роси също решиха да заложат на сигурно и да останат – това съвсем ме убеди в правотата на решението ми. Аз без тях не тръгвам на никъде!

    След закуската се оттеглихме в бочката за лежпром. Точно в този момент дойдоха част от слизащите от върха. Едно от момичетата плачеше и разказваше на руски, как е минало изкачването. Бедният ми запас от думи и не без помощта на Боби, който правеше превод в ефир разбрахме, че от 32 човека група, никой не бе изкачил върха. Имало вятър и снегът бил като на гранули. Една крачка правиш напред, пързаля се и те връща 2 крачки назад. Това малко или много вся смут и при нас. В този момент ми писа нашият приятел Киро от групата, с която бяхме на Килиманджаро. Киро ми беше изпратил скрийншот на GPS следа и ни беше поздравил за успешното изкачване. След като гледах телефона си тъпо почти минута, тогава забелязах, че човека е гледал и следил групата на АдвенчърТийм за вр. Арарат. Бързо го светнах, че това не сме ние и пред какво сме изправени. Тогава Кирчо почна да гледа прогнози за времето и да ни окуражава. Той беше сигурен в нашия успех с Боби и Роси. Такъв силен екип, нямало как да не се справи. Той екипът вярно железен, но времето …

    В този момент отново заваля сняг. Започна да духа отново силен вятър и … токът спря! Казах си: „Добре, че не слязох с лифта“. Ако не възстановят електрозахранването до 14:30 часа, останалите от групата няма да могат да се качат тази нощ на върха. Но после усетих, какво нещо е иронията на съдбата. И ние няма да можем да се изкачим, защото водачката ни също е долу в Азау. Ставаше все по-забавно!

     Минаваше обяд, а така валеше сняг, все едно сме декември месец. За всеки случай погледнах датата на телефона си – беше 6-ти август. По прогноза днес в Плевен щяло да бъде „само“ 36 градуса – хладно за сезона 😊 Докато ме полазваха тези мисли и електрозахранването бе възстановено. Неусетно съм се унесъл и заспал. Явно всичките сме поспали, както си трябва, защото се разсънихме при появата на нашата група, която беше долу в цивилизацията. Тези хора лично за мен просто извадиха невероятен късмет. И все пак не е минало без екшън. Надя разказа, че на лифта допускали да се качват само хора, които ще атакуват върха.

    Около 5 часа след обяд времето се оправи, грейна едно слънце все едно никога нищо не е било. Елбрус се виждаше перфектно, рядко някое облаче го скриваше за по няколко минути, което бе знак, че горе е ветровито. Така беше и по прогноза.

    На вечеря нашият български водач Даниел Димов и местният водач Виктория Клименко ни разказаха, какъв е планът.  Тъй като времето е много нестабилно, единственият възможен прозорец за изкачване е в 3:00 след полунощ. За сега прогнозата е времето да се задържи стабилно за 6-7 часа. Инструктираха ни, как да бъдем облечени, какво да си носим и как ще протече всичко. Естествено пак имаше недоразбрали, но това е една дълга тема.

    За вечеря имаше гречка с телешки кюфтета, но от тези депутатските. Миленка отново сподели своето с мен, а някой от групата сподели своето с Дидо. 

     След като хапнахме се прибрахме в бочките и започна трескава подготовка на багажа. Аз бях кълбо от нерви, което е супер нетипично за мен. Въпросът не бе „Ще се справя ли?“, а по-скоро „Ще познаят ли метеоролозите и ще ни допусне ли вр. Елбрус до най-високата си точка?“.

    Виктория ни искаше облечени и екипирани от горе до долу в пълно бойно снаряжение. Нищо нямаше да обличаме допълнително или да добавяме, а само ще сваляме при нужда. Реално в раницата си имах само храна, вода, аптечка, уормъри и 2 чифта ръкавици.

    Към 20:00 часа изгасихме лампата да поспим. Въпреки, че ми беше леко нервно, малко преди 9 вече бях заспал дълбоко. Все още не вярвах, че тази нощ ще ходим въобще някъде …

 

ДЕН 7: АТАКА!

     Часът е 0:20. Телефонът на Боби ни събуди с приятна мелодия. Всички наскачахме така, сякаш никой не е заспивал и сме чакали на нисък старт. Въпреки само трите часа сън се чувствах свежарка. Облякох се така, както си ходя облечен всеки ден и се запътих към столовата, да хапнa нещо на бързо. Не чувствах глад, но беше важно да сложа нещо в устата си, защото по време на атаката ще е трудно. Надя ми беше направила чайче и ми направи път да седна на моето си място до нея на масата. Хапнах на бързо, но стабилно. Апетитът ми никакъв го нямаше, но по-важно беше участието.

    След закуската се запътих към бочката и започнах да се оправям. Облякох се като за атака не на вр. Елбрус, а все едно вр. Еверест ще качвам. Знаех, че ще си умра от жега така облечен, но водачите много държаха да изпълняваме тези нареждания. Тук нарушавам принципите си, но не ми се спореше с руските водачи. Няма как да им обясня, че съм от Плевен и до скоро през зимата пиехме бира на пейките в градската градина при сняг до колене и температури под -20 градуса. Но сега с тези температурни промени – ей, таковаха и майката на тая държава!

    Така в 2:30 часа вече бях облечен от горе до долу, котките бяха на краката ми и погледът ми бе насочен към вр. Елбрус. Леденият гигант бе осветен от множество челници на планинари, които вече бяха тръгнали на атака.  Времето беше перфектно за сега. Дано се задържи така през цялото време.

    Очакванията, че ще съм сънен не се сбъднаха. Бях и относително спокоен. Докато бях насаме с мислите си дойде ратракът, който щеше да ни качи до 5000 м н. в., от където започваше нашата атака на вр. Елбрус – първенецът на Кавказ, Русия и Европа.

    След знак от нашия български водач Даниел Димов, се качихме на ратрака. Седнах на първата редица. Бяхме така, както се храним в столовата – в ляво до мен беше седнала Миленка, а в дясно Надя. Точно в 3:00 часа ратракът потегли бавно нагоре. Очаквах, че докато се движим с тази открита каросерия, че ще умрем от студ, но аз бях така опакован, че даже и не усещах вятъра. Обаче чувствах нещо супер непознато за мен – бях напрегнат и нещо ме беше хванало шубето. Постоянно си повтарях на ум, че това е просто един връх и че за този ден мечтая от ученик. Ще се справя и ще се насладя на макс! В този момент ратракът мина през някаква неравност, която ни разклати всичките. Миленка ме хвана под ръка, а аз стиснах здраво за да не изхвърчим на някъде. Побутнах Надя, да проверя ок ли е, но тя грам не ме отрази.

    Половин час по-късно вече бяхме на изходната точка за атаката. Подредихме се в индианска нишка и закрачихме нагоре. Най-отпред застана руската водачка Вика Клименко, а някъде в средата, където бях и аз, беше Руслан – помощник на Виката. Последен, но не по важност се движеше българският ни водач Даниел Димов. Тук обаче времето нямаше нищо общо с това в лагера. Подухваше вятър и си беше студено. По прогноза го даваха -11 градуса с усещане като за -16 градуса. По-късно някой от групата потвърди тези числа. А само преди няма седмица тръгнах от Плевен на +37 градуса …

    Аз бях заел обичайното си място в групата, непосредствено след Роси и Боби – моите дружки от Килиманджаро. При атаката на вр. Ухуру (5895 м н. в.) в Килиманджаро отново движих с Роси и Боби, и знаех че съм с правилните хора. Зад мен беше Спас, който за цялото изкачване не обели нито дума. Даже като го помолих да ми подаде бутилката с вода и той се направи на приятно разсеян и се обърна на другата страна. За сметка на това Боби е Пич (с главно „П“). Там подкрепата беше взаимна.

    Движихме се бавно и монотонно. Руслан често минаваше напред и следеше, как се справя групата. На едно от спиранията ми за глътка вода си изпуснах ръкавицата тип „лапа“ и тя падна надолу по стръмния леден клон. Вятърът я отнесе буквално за секунди. Тогава Руслан каза „Забрави я!“ и ми даде неговата дясна ръкавица, която се оказа едно към едно с моята. Това ми беше ценен урок. Така се заприказвахме с Руслан. Тогава той попита, това първа такава висока планина ли ми е, от къде съм и други такива. Естествено попита и как в България гледаме на цитирам „Войната в Украйна“. Аз обаче му отговорих, че съм аполитичен и лаконично отвърнах с думите „За специалната военна операция ли питаш?“. Руслан ми направи знак, че за едно и също говорим, след което аз продължих … „Част от българите подкрепят Украйна, други Русия, трети никого, четвърти въобще не подкрепят войната под никаква форма, независимо къде е тя“. Руслан ме слушаше с интерес и кимаше с глава в знак на разбиране. Бързо се опитах да изляза от ситуация и продължих с думите: „Независимо от случващото се, аз продължавам да пия само руска водка. Полската не ми харесва!“. В този момент Руслан отлепи поглед от земята и извади огромна усмивка с непринуденото „really!?”. Подадох му лапа в знак на поздрав и продължихме напред.

    Започна да ни настига друга група, която спряхме за да пропуснем и починем за около минута-две. Боби ми подаде термоса с вода. Като голям минус отчитах фактът, че въобще не спирахме за супер кратки почивки за вода. А и така навлечен и с 2 чифта ръкавици бе много трудно това с пиенето на вода. Едно от момчетата, които ни изпревариха от другата група пък разказваше, че водата в кемъл бека му е замръзнала и реално ще довършва атаката само с чая в термоса си, който беше заврян … да не казвам къде, че ще загубя детската аудитория.

     

    Продължихме напред към седловината между източен и западен Елбрус. Вече 1 час се движим и имах чувството, че до никъде не сме стигнали. Почна да се разсъмва и с нетърпение чаках изгрева. Руслан постоянно ни подканваше да се движим по-бавно. Тогава аз се пошегувах с него и дадох пример, какво казват колегите му от Килиманджаро. На суахили беше „Поле, поле“, което означава „леко, леко“. В последствие някои ги научихме на български да казват „полека, полека“, което с африканският акцент звучеше много забавно. Руслан се кефеше и му беше интересно да слуша.

    

 След 3 часа ходене се озовахме на седловината между източен и западен Елбрус. Слънцето се показа, появиха се и усмивки по лицата ни. Спряхме за 15-минутна почивка. Най на края! Аз използвах момент да хапна нещо. Бях освирепял от глад, а гладна мечка хоро не играе! Сгънах 2 вафли, полафихме си с Боби и Роси. Подготвихме си карабинерите и въжетата за следващия участък. Предстоеше ни последно по-стръмно изкачване с осигуряване към парапет.

     Чувствах се в чудесна форма, но започна да ми става прекалено топло. Вятърът обаче се усилваше. Въпреки всичките несгоди, наоколо беше неземно красиво! Чувствах се като герой в Леденото кралство. Не крия, че съм морж, обожавам снега и бялата приказка радваше всичките ми сетива. 

 

    Всичките ми нерви и притеснения когато тръгнахме от лагера бяха отдавна отлетели от главата ми. То не че в тая моята глава има нещо …

    Почти неусетно стигнахме и до първото място, където трябваше да сме вързани за парапета. Виката и Руслан помагаха с карабинерите. Приятно се изненадах от вниманието, което получаваме. Тези наглед студени хора се отнасяха с разбиране към нас.

    Боравенето с карабинер, докато имаш ръкавици тип „лапи“ на ръцете си е леко досадно занимание. Малко е все едно да чистиш ориз докато си с боксови ръкавици. Тук теренът бе различен от този до сега. Имаше няколко сантиметра сняг, но отдолу си беше фирн. В едната си ръка държах пикела, а в другата носех щека. И все пак ходенето носеше удоволствие, а гладките наоколо допълнително ме зареждаха.  След последния парапет спряхме за 10-на минути почивка. 

    Аз използвах момента да пия вода и да се поразкопчая малко. Въпреки, че температурата бе около -10 градуса, на мен си ми беше жега. Направо се сварих в собствен сос. Никога не съм ходил толкова навлечен, а за капак не ни даваха да се събличаме. Бях и гладен, но Дидо ми даде знак, че не е удобен момента. 

     От тук насетне се движихме в нещо като плато, със съвсем лек наклон, а гърбицата в края му се оказа, че е най-високата точка на мечтаната цел – вр. Елбрус с неговите 5642 м н. в. Докато си мятах крачоли така безгрижно, изведнъж навлязохме в облак и се появи силен вятър. И това се случва буквално на метри от върха. Прибрах пикела и си извадих щеките. Впрегнах сили и тръгнах уверено срещу вятъра. Групата се поразпиля малко и в един хубав момент се наложи да спра и да изчакам част от останалите. Видях, че Надя нещо се нерви на положението и се върнах при нея. Подадох и щеките си, но тя обаче твърдо беше решила, че ще се справи и сама. Даниел ни изчака всички събра ни и заедно изминахме последните метри към най-високата точка на Кавказ, Русия и Европа – вр. Елбрус. Ура!

    Нито силният вятър, нито образувалата тарапана на върха помрачиха този силно мечтан за мен момент. Така се наслаждавах, все едно съм сам. Единственото дразнещо бе невъзможността да си направя снимка, но и този момент дойде. Гледката беше неземна! Чувствах се като птица, която лети над облаците. Всичко под мен изглеждаше миниатюрно. Почувствах отново онази странна тръпка от Килиманджаро – да си нагазил в снега, а в същото време да гледаш зелените гори по-долу. Красивите ледници и ледени полета караха погледът ми буквално да застива върху тях. Тук мащабите бяха наистина огромни.

    Докато бях насаме с мислите си, дочух гласът на Даниел Димов. Той ни информираше, че бурята се засилва и по най-бързия начин трябва да се спуснем надолу. Явно метеоролозите не познаха, колко ще са часовете с хубаво време. Огледах се отново и се порадвах за последно на чудесната 360-градусова гледка. Потеглих надолу. Чак сега усетих, колко силен е вятъра и как вдига от земята ледени късове и буквално ни обстрелва с тях. Да не говорим, че ледените пориви мембрана не признаваха. И все пак не ми беше студено! 

     При достигане на първия парапет попитах, някой дали има желанието да се качим и до Източен Елбрус. Реакция – никой от никъде. Явно само мен  ме хапеше кучето.

    Събрахме се цялата група и започнахме един по един да се закопчаваме за парапетите и то със съдействието на Виката и Руслан. 

 

    В този момент Боби си изпусна една от щеките. Щеката се плъзна по фирнования склон, но спря 10-на метра по-надолу. Това се случи пред погледа на Вика Клименко, която реагира веднага и направи знак на Боби, да не се опитва да слиза да си я вземе. Виката се огледа внимателно, щракна си карабинера за парапета и заби котките, и пикела в дебелия фирн. Обаче нещо не и хареса и бързо се изтегли нагоре. Направи няколко крачки в страни и подходи от друго място. Този път Виката успя да се осигури както трябва и достигна безпроблемно щеката на Боби. За това чудесно показно Виката спечели шумните ни аплодисменти, до колкото можеше да се ръкопляска с дебели ръкавици и да се вдига шум в силния леден вятър.

    Почти неусетно слязохме до премката между източен и западен Елбрус. Тогава се сетих, че сме забравили нещо много важно. С Даниел Димов бяхме обещали на групата да направим с него по 10 лицеви упори на върха. Аз обаче му казах, че ако са само 10 няма да си направя труда да легна на снега … но и това не направихме, защото забравихме! Казах на Дидо: „Дидо, забравихме лицевите упори!“. Тогава той се спря на място и някакъв сериозен ме погледна и каза „Дай да се връщане направо!“, след което избухна в бурен смях 😊 Подадохме си лапи и си обещахме, че на следващият изкачен връх ще сме по-сериозни в обещанията си.

    В този момент Дани Димов направи знак на Вика Клименко, че аз искам почивка, защото съм гладен. Тя отначало ме погледна подозрително, след което Даниел и обясни по-подробно: „Светльо е винаги гладен, не го гледай, как изглежда. Никой няма обяснение, къде го слага.“. Виката ни изгледа със студения си поглед и поклати глава в знак на съгласие, а аз с огромна усмивка си извадих сандвича и барчетата от раницата.

    Настроението в цялата група бе приповдигнато.  Всички бяха щастливи и доволни от преживяното до момента. Изтеглянето на облаците и появата на слънцето обаче стопли не само поизмръзналите лица, но и даде допълнителна мотивация на всички. Ниските облаци наоколо правеха гледките меко казано невероятни. На където и да се обърне човек – красотата бе навсякъде. Това бе моментът, в който Кавказ се опитваше да ни даде най-доброто от себе си. И честно казано – успяваше!

    След кратката почивка за хапване и да вода продължихме напред. Сега като е светло навсякъде се виждаше, от къде сме минали по време на изкачването, както и оставените на ключови места шейни с екипировка за спасяване и други атрибути. 

    А долу в ниското се забелязваше и мястото, на което ни остави ратрака. Движихме се с доста добро темпо и знаех, че краят на днешния преход е съвсем близо. Но също така бях наясно, че последните метри са най-опасни. Има една много вярна поговорка в северна България, която гласи: „Власите се давят в края на Дунава“. И докато си го мислех това нещо, буквално пред очите ми едно от момичетата в нашата група – Катя се подхлъзна и полетя по ледения склон надолу. Слава Богу Руслан беше на близо и доста самопожертвователно се хвърли върху нея и заби пикела си в снега. Не успяха да полетят по почти безкрайния леден улей, наричан често разговорно "трупосборника". Най-тъпото нещо в цялата тази работа бе реакцията на въпросното момиче, което обвиняваше Надя, че в била препънала. А Надя беше на няколко метра зад нея …

    Няколко минути преди 10 часа, вече сме на площадката с ратраците. Един от ратраците тръгна, а следващият се запълни буквално за минути и нямаше място за нас. Седнахме да чакаме следващият. 

     До този момент си мислих, че съм видял всичко в тази планина. Уви! Бях  в грешка. В този момент се смлатиха 4 човека баш пред ратрака. Бяха трима срещу един. Именно този който беше сам ги нашамари и тримата, като един от битите беше …жена. Юмруците, които се раздаваха бяха като извадка от най-добрите гала вечери в бокса.  В този момент си казах: „Това да имаш котки на краката и да раздаваш юмруци с пухени ръкавици …“. Искрено се радвах, че никой не чуваше мислите ми.

    Докато се случваха тези неща, нашата група се захвана с нещо по-забавно. С Роси, Боби, Миленка, Надя и Дидо си поиграхме в снега. Буквално като малките деца. Снегът бе рохкав и супер готин за игра. 

     Ако имахме морков под ръка съм сигурен, че и снежен човек щяхме да си направим. В този момент видяхме в далечината и приближаващия ратрак, който идваше да си ни прибере в базовия лагер.

    От както съм тук ми правеше впечатление, че като махахме на хората, които слизат с ратрака – много малко от тях ни отвръщаха на поздрава. Всички гледаха като мачкани от товарен влак. За сметка на това, ние бяхме пълна противоположност. Махахме дори и без да ни махат другите. Всички бяхме с огромни усмивки на лицата и щастие лъхаше от всякъде. Макар, че пътуването надолу с ратрака е 20-на минути, имам чувството, че се случи за много по-кратко време. Истината е, че не ми се тръгваше. 

    Със слизането от ратрака се насочихме към бочките, където започна голямото събличане и оправяне на багажите. Планът ни беше всички да си съберем багажа, да хапнем и в 12:30-13:00 часа да се качим на ратрак, и с лифта да слезем обратно в Азау. Атмосферата във всички бочки беше приповдигната. В лагера бяха дошли и други българи, на които им беше интересно, как е минало нашето изкачване. Руските ни колеги също се опитваха да разговарят с нас на някаква шльокавица между български и руски. На английски се разбирахме най-добре, ако трябва да съм честен.

    Най-трудното нещо при събирането на багажа ми бе спалният чувал да влезе обратно в компресионната торбичка. Помолих Жоро за помощ, а той прие молбата ми с насмешка. Малко тъпо се почувствах, но стиснах зъби. Без проблем събрах всичко обратно в дъфъла и се запътихме към ратрака. 

     След кратко пътуване бяхме пред лифта. Слизането с лифта бе по вече утвърдения способ в същия състав, както при качването. Вече му бяхме хванали цаката с багажа – аз се качвам първи в кабинката, където поемам първо багажа на Надя, после моя и на края този на Роси и Боби. В този ред се качваме след като качим всичкия багаж. На Надя багажа все още беше с тежестта на руски танк барабар с пияния му екипаж. При повдигането му чупеше ръце и кръстове – всякакви! Не бих се учудил ако това момиче има и топка за боулинг вътре.

    При слизането на най-долната станция на лифта, първата ни работа бе да посетим контейнерите за смет. Имах доста неща за изхвърляне – празни бутилки, чаши и чинии за еднократна употреба и прочие, след което с бус ни закараха направо в хотелчето, в което бяхме преди изкачването. Там пък се засякохме със следващата група българи с AdventureTeam, която се беше запътила към  вр. Елбрус.

    След освежаващ душ и обличане на чисти дрехи излязохме на разходка в градчето Терскол. Седнахме отново в същото бистро, в което бяхме и преди изкачването на по бира. Да, бирата е само Налчик, но за сметка на това е гадна. 

    Така за пореден път се убедих, че Пиринското не е чак толкова лошо за пиене, при условие, че няма друго. Но майната и на гадната бира, важно е че компанията бе готина. Бяхме групата от Кили, Надя, Станой и Марио. Почти през цялото време си разказвахме някакви неща от изминалите 5 дни в Кавказ. Бяхме подвластни на хубави емоции. Вече не се страхувахме и да задаваме въпроси от типа „А сега, какво следва?!“.

    Привечер се срещнахме и с представители на следващата група. На всички им бе интересно да разкажем, какво им предстои и как е там горе. Интересни типажи не липсваха. Не мина без разкази за случки, подвизи и изцепки. Аз пък без да зная съм се запознал с колежка от службата, с която месец и половина по-късно се засякохме на фирмено събитие.

    Вечерята днес беше в бистро, а не в хотела. Освен на по чаша вино и руска кухня, нашият водач Даниел Димов ни връчи сертификати за изкачването на вр. Елбрус. 

    Освен нашата група, бяхме поканили и 4 момчета от другата група. В последствие се появиха и още хора от тяхната група. Получи  се доста весело.

    След вечеря се завъртяхме за кратко през лобито на хотела, след което със Станойката се ориентирахме към стаята. Някои от нас бяха направили повече от 24 часа без сън, а утре трябва да станем в 4 часа след полунощ …

 

Ден 8: Голямото пътуване обратно към България

    Добро утро! Днес пътуваме към България. Предстояха ми още 24 часа без сън. И тук веднага ми дойде следната мисъл: Добре де! В Европа сме! Европа е един от най-малките континенти на планетата Земя. Какви 24 часа?! Още повече като бяхме на Килиманджаро, което е южно от Екватора се прибрах по-бързо, за 18 часа …

    Та теглих си бърз душ, една четка на зъбите и със Станойката нарамихме саковете. Бусовете, които щяха да ни возят към летището вече бяха тук и можехме да се натоварваме. Учудващо, но всички бяха точни! По тъмно дойдохме, по тъмно си тръгваме. Желанието ми да разгледам градчетата и селцата по пътя нямаше да се сбъдне.

    Пътят от Терскол (около 2000 м н. в.) до летището е хубав по принцип и се пътува съвсем нормално, и комфортно. Двата буса с които пътувахме се движиха с едно и също темпо. Към 6 часа започна да се съмва и се разкриха гледки във всички посоки. По прогноза от днес времето в планината щеше да е стабилно и без вероятност за валежи. Естествено! Аз вече си тръгвам и за това е така!

    Друго ми направи впечатление. Навсякъде в България се тръби, как в Русия няма никакви пътища – всичко е на кал и чакъл. Такива бяха и моите очаквания, но това се оказа пълна измишльотина. Пътищата се оказаха доста по-добри от тези в Европейска България. Тук маркировка има навсякъде и е наистина светоотразяваща. Дори при мокър асфалт се виждаше чудесно в тъмното. Я пробвайте в България?! Автопаркът обаче си беше повлиян от санкциите. Да, има много лади, чиито модели за мен бяха тъмна Индия. Обаче не липсваха японски, корейски и френски автомобили. Силно впечатление правеха китайските марки, някои от които никога не бях чувал.  Да видиш Лада 7-ца с джанти OZ в състояние неразличимо от нова – гледка, която не се вижда всеки ден в България, но тук тези коли са си на почит. Впечатление правят и цените по бензиностанциите. Бензинът тук беше скъп – 1.20 лв/литър за А95. Дизелът беше около 1 лв/л. Като казвам „скъп“, имам в предвид в сравнение с цените в Иран, където бях 2-3 месеца по-рано. Там цената на литър дизел беше с равностойността на 0.25 евро/литър.

    След кратка почивка за закуска на една от бензиностанциите се качихме на магистралата за Минерални води. Тук вече бяхме в равнина. Всичко бе много зелено и приятно за окото. Почти всички гледахме сънено и светлината леко ни дразнеше.

    За под 3 часа и 180 км по-късно се озовахме пред международното летище Лермонтов в Минерални води. Имахме предостатъчно време преди полета и въобще не бързахме да влизаме вътре. Наредихме саковете край пейките и се отдадохме на случки и разкази – някои от последната седмица, други от далечни планини. Прогнозата ми за минорно настроение, защото си тръгваме – не се сбъдна. Нашият водач Даниел Димов е силен провокатор на тема „интересни истории в планината“.

    По някое време ни понапече слънцето и се запътихме към входа на летището, където трябваше да минем всички проверки. Противно на очакванията, руската гранична полиция бяха супер любезни и с нескрита радост подпитваха за нашето приключение. За моя изненада, повечето гранични полицаи бяха жени и то преобладаваха хубавките. На последната проверка възникна приятелски спор между мен и Надя. Тя беше готова за пореден път да се обзаложи с мен, че няма да ме пуснат да мина проверката с бутилка минерална вода. Аз приех облога с усмивка. Въпреки предложението и да се хванем на бас по един шоколад, аз реших, че днес магарешкият ми инат ще почива. И все пак минах всичките проверки с шишето с вода в ръка и не пропуснах да  го покажа на Надя след  изхода, преди фрийшопа. Хубаво се посмяхме в крайна сметка!

    На изхода преди качването в самолета, Надя ме викна, да разгледаме магазина. Ако има нещо, което ме изненада неприятно, е че докато бях в Русия никъде не се продаваше водка. Сега въпросът на Надя беше „Каква водка би си купил от тук?“ Очаквах като сме в Русия, че този магазин ще е като Джъмбо за възрастни, но уви – не беше така. Имаше обичайните Руски стандарт, Столична и Зельоная марка, но на двойни цени от тези в България. И все пак – избрахме една водка в по-екзотична бутилка, която беше за баща и. Ще очаквам отзиви, как е била!

    Доброто настроение на групата се пренесе и в самолета. 

 

    Седалките бяха по 2 бр. от всяка страна. Зад мен комшия по седалка бе Даниел Димов. Докато се настанявахме и си приказвахме, до мен седна красиво момиче. Тогава Дидо не издържа и каза „Ти си ебаси късметлията! Все с готини мацки се уреждаш, а при мен все се уцелва някой дядо, който не разбира никакъв език и в повечето случай понамирисва“. Аз се засмях и му казах, че може този път да му се размине. Уви – не! Тъкмо го казах и до него седна възрастен човек, който съвсем точно отговаряше на описанието на Дидо. Голям смях падна!

    Полетът мина неусетно. Кацнахме меко в дъждовен Истанбул. Малко драма имахме докато намерим, на коя лента са ни багажите, но и това мина. Тук се разделихме с Надя, Катя и Марио. На дамите им предстоеше полет до София, а Марио бе с автобус. Останалата част от групата бяхме с бусчето на АдвенчърТийм. Взех си довиждане с Надя, като си обещахме взаимно, че това не е последният ни преход заедно. Но да видим ... 

     Пратихме Дидо да вземе бусчето, а през това време ние струпахме всичкия багаж на купчинка и всеки извади последните си хранителни запаси. Едно беше сигурно – всички бяхме гладни и леко недоспали.

    След като натоварихме всичкия си багаж в буса и тръгнахме се взе решение, че ще спрем някъде да хапнем. Както по традиция Даниел Димов караше, а ние с Миленка му правихме компания. Спряхме на крайпътно ресторантче за да хапнем. Всички се хранехме като гладни. В предвид следобедния час – нормално. Започна да се появява умора по лицата ни. Странно! Докато бяхме високо в планината, не показвахме такива признаци.

    След бърз обяд продължихме към границата между Турция и България. При турските гранични власти минахме за 10-на минути, но на входа на България си беше лудница. Тук ни очакваше огромна опашка от чакащи автомобили. Никой не бързаше за никъде по принцип, но на мен ми се искаше все пак, да стигна до Плевен в някакъв нормален час. Чакайки вече 10-на минути на опашката без напредък, Дидо реши да направи маневра и да се наредим в бус-лентата. Малко ни освиркаха колите на опашката. Преобладаваха чистокръвни немци с мустаци и леко тъмен тен, които бяха родом предимно от азиатската част на Германия. Със спирането на будките един граничен полицай се обърна с усмивка към Даниел Димов и го попита: „Игри на волята, къде така?“. Даниел се усмихна и обясни съвсем любезно на граничния полицай, кои сме и за какво се борим. Човекът беше изключително любезен и веднага осигури коридор да минем проверката. Тук беше и моментът в който се разделихме с Миленка, чиято кола беше оставена на паркинг тук. Ура! Вече сме си в България!

    Движението по родните магистрали бе натоварено, но пристигнахме в София преди 22 часа, което ме устройваше. Влакът ми за Плевен бе в 23:00 часа – имах време даже да си купя нещо за хапване. Речено – сторено! При мен всичко беше точно, но моят влак не блестеше с точност – имаше час и двадесет минути закъснение. Хубава новина е, че щях да пътувам със запазено място и по хладно.

    Във влакът се паднах в едно купе с 2 възрастни семейства, майка с дете и 1 човечец, който се качи с патронче водка. Опитвах се всячески да подремна, но тези покрай мен не млъкваха. Те Държавата оправяха, правителства сваляха, войни печелеха … Този с водката я пресуши за отрицателно време, след което и той заспа. На Своге пък се появи едно хубаво младо момиче, което твърдеше, че съм и седнал на мястото. Разгледахме си и двата билета – ми едни и същи места са ни дали. Тъй като огромният ми сак нямаше преместване, тя самата предпочете да си търси място в друго купе. За мен лично тук бе момента, в който останах насаме с мислите си. Първата ми мисъл бе: „Мамка му! Успях! Нещото, което смятах, че никога няма да направя – направих го и то без затруднения. Беше наистина хубаво, невероятно красиво и приятно. Попаднах и на чудесни хора. С много малки изключения – бих повторил нещо подобно с тях и бих продължил да контактувам с тях. А моите дружки от Килиманджаро тийм отново се доказаха, че са чудесни и за пореден път се убедих, че с тях ходенето е удоволствие. А да не забравяме, че може да си на най-красивото място на света, но ако си заобиколен от идиоти – няма удоволствие. В този случай – аз бях късметлия, докато историята помни и обратното.

    В Плевен пристигнахме около 3 часа след полунощ. Чувствах се уморен, но мисълта, че ще видя семейството си ми даваше криле. Много ми беше горещо, въпреки късния час, а в моя сак имах чувството, че нося няколко акумулатора за тежка строителна техника. Легнах си щастлив и спокоен. След около 3 часа, трябваше да ставам за работа …

 КРАЙ!